Антитела към вируса на хепатит С в серума на кръвта обикновено отсъстват.
Вирусният хепатит С е вирусно заболяване, което най-често протича под формата на посттрансфузионен хепатит с преобладаващи леки форми без жълтеница и предразположеност към хронифициране на процеса. Възбудителят е вирусът на хепатит С, съдържащ РНК.
На основата на филогенетичното изследване се изведени 6 генотипа HCV и повече от 80 субтипа. Генотип 1 е най-разпространеният по целия свят – 40-80% от случаите.
Генотип 1а доминиращ подтип за САЩ, а 1б преобладава в Западна Европа и в Южна Азия.
Генотип 2 е разпространен по целия свят, но се среща в по-малка честота, отколкото генотип 1 – 10-40%. Генотип 3 е характерен за Индия, Пакистан, Австралия и Нова Зеландия.
Генотип 4 е разпространен предимно в Централна Азия и Египет, генотип 5 – в Южна Африка, а генотип 6 в Хонконг и Макао.
При 40-75% се регистрира безсимптомно протичане на заболяването, при 50-75% от болните с остър вирусен хепатит се формира хроничен, при 20% от тях се развива цироза на черния дроб.
Важна роля на вирусния хепатит С се полага и в етиологията на хепатоклетъчния карцином.
Геномът на HCV е представен с едноверижна положително заредена РНК, която кодира 3-структурни и 5-структурни белтъци.
Към всеки от тези белтъци се синтезират АТ, и които се установяват в кръвта на болните от вирусен хепатит С.
Отличителна черта на вирусния хепатит С е вълнообразното протичане на заболяването, като се открояват 3 фази – остра, латентна и фаза на реактивация.
• За острата е характерно повишаване на активността на чернодробните ензими в кръвния серум, концентрацията на антитела IgM и IgG – към нуклеокапсидния белтък core, към вируса на хепатит С с нарастване на титрите, а също и на РНК HCV.
• Латентната фаза се характеризира с липсата на клинични проявления, наличието в кръвта на антитела от класа IgG – към нуклеокапсидния белтък core и други неструктурирани такива, към HCV във високи титри, липса на антитела от класа IgM и РНК на HCV или присъствието им в ниски концентрации на фона на незначително повишаване на чернодробните ензими в периодите на обостряне.
• За фазата на реактивация е характерна появата на клинични признаци, повишаване на активността на чернодробни ензими, наличие на антитела от класа IgG – към нуклеокапсидния белтък core и неструктурния белтък NS, във високи титри, присъствие на РНК на HCV и нарастване на титрите на AT класа IgM към HCV в динамика.
Диагностиката на вирусния хепатит С се основава на установяване на антитела към HCV чрез метода ИЕА, които се появяват в първите 2 седмици на заболяването и свидетелстват за възможно инфектиране с вируса или прекарана инфекция.
Анти- HCV антителата могат да се запазят в кръвта на оздравелите 8-10 години с постепенно понижаване на концентрацията. Възможно е късното установяване на антитела година и повече след инфектирането.
При хроничен вирусен хепатит антитела се установяват постоянно и в по-високи титри. Болшинството от използваните сега тест системи за диагностика на вирусния хепатит С се основават на определянето на антитела от класа IgG. Тест системите позволяват и верифицирането на активна инфекция.
Установяването на сумарни антитела IgG към HCV с метода на имуноензимния анализ е недостатъчно за поставянето на диагноза хепатит С, необходимо е потвърждаване за изключване на лъжлив положителен резултат от изследването.
