За вълната от обвинения в сексуални посегателства, която обхвана САЩ.
Скандалът с Харви Уайнстийн повлече и други известни хора в Америка.
Аналогични обвинения по свой адрес чуха актьорите Кевин Спейси и Бен Афлек, режисьорите Ларс фон Триер и Джеймс Тобак, бившият президент на САЩ Джордж Буш-старши и много други.
Някои от този дълъг списък с насилници са се отличавали с мазни шегички, леки пошляпвания по дупето и докосвания на гърдите.
Други пък са склонявали жените към интимна близост против волята.
Но най-интересното е, че далеч не всички жертви имат доказателства, че действително са станали обекти на сексуално насилие.
Освен това някои решили да си спомнят за случилото се след години, когато се е надигнала вълната с Харви Уайнстийн.
Защо всичко не е толкова еднозначно, ако човек определя себе си като жертва?
Според статистиката много жени, които са се сблъскали със сексуално насилие, се срамуват, че са станали жертви, се страхуват от осъждания и обвинения в разпуснатост, затова укриват този факт.
У нас само 10-12% жените открито си признават за изнасилване. Замислете се над тези цифри.
Криминалистите, изучаващи поведението на жертвите и на насилника, стигат до извода, че често на насилие са подлагани хората, склонни към зависимо поведение.
Не умеят или се страхуват да кажат НЕ, да отстояват своите граници.
Плюс това се отклоняват от приетите норми за безопасност и така се показват като уязвими и достъпни. Накратко, стават много достъпни за насилниците.
Често в обществото има нееднозначно отношение към жертвите от страна на тяхното обкръжение, и далеч не всички са в състояние да издържат на този стрес.
Освен това съществуват страшни митове и убеждения, които не отговарят на действителността.
Например, че всяка жена желае да бъде изнасилена или че тя сама си е дошла и го си е го искала.
Но сега да погледнем на въпроса от малко по-различен ъгъл.
Когато някоя тема стане прекалено популярна, не може да не привлече вниманието на хората, които използват външната ситуация за собствени цели.
Кой се отнася към тази категория?
Първата категория, това са прагматичните и необременени с морални принципи личности.
Болката на другите жени за тях – това е само инструмент за получаване на лични изгоди.
Броят на фалшивите обвинения в сексуално посегателство няма да е повече от 3-4% от реалните.
Сякаш малко за общата статистика.
Но последствията от такива фалшиви обвинения могат да бъдат катастрофални за отделните мъже, техните семейства, родители и деца.
Например, в един от американските щати съществува закон, който предвижда обезщетение за жената, ако е изнасилена в офис сграда.
Напълно логично е там да бъдат регистрирани случаи, когато жените в името на финансовата изгода да успеят да обвинят абсолютно невинни мъже.
Последните плащат със свободата си за това, което не са извършили.
Понякога след време става ясно, че цялата история с изнасилването е била начин да спечелят.
Втората категория – младите и все още крехки емоционални девойки.
От страха пред последствията, родителите и осъждане те също могат да обвинят в изнасилване, дори и да е било по взаимно съгласие.
Третият вариант – жените, чиито мотив е отмъщението за това, че връзката не е продължила, гняв заради предпочитането на съперницата. Обвиненията в изнасилване са идеален начин за унищожаване на този, който ги е наранил.
