Съвременните методи за пренатална диагностика позволяват да се узнае за патологиите на развитието на плода в ранните етапи на бременността. Но много майки, дори знаейки, че детето им ще се неизлечимо болно, отказват да направят аборт.
Ние не се опитваме да ги осъждаме или да ги оправдаваме, но тази сложна и важна тема определено заслужава внимание.
Раждането на болно бебе винаги е голяма мъка за семейството. Но още по-лошо се чувства майката, когато чува обвинения, че сама си е виновна, тъй като съвременните изследвания и методи за диагностика позволяват да се открият проблемите още преди раждането.
А почти всяка новинарска статия, където фигурира дете, появило се на света инвалид – особено, ако е умствено изостанало, привлича „доброжелатели“, съветващи такива деца да се държат по-далеч от нормалните.
Ярък пример за това е историята на малко момиче, което страда от синдром на Дауна. Заради нея родители от едно училище в Лондон поискали да препечата вече готов училищен фотоалбум.
И макар ситуацията да не е еднозначна, тъй като момичето не било от същия клас, за който бил правен албума, все пак специфичното отношение към особените деца е налице.
Малко статистика за синдрома на Даун
• Шансът да се установят по време на планов скрининг – ултразвуково изследване, кръвна картина, признаци на синдрома у плода преди 22-рата седмица от бременността са от 60 до 90%.
• Повече от 90% от жените, получаващи потвърждение на диагнозата, правят аборт;
• В България, макар и да няма официална статистика, се предполага, че около 600-700 бебета се раждат с тризомия на 21-вата хромозома. В 85% от случаите такива деца биват оставяни от родителите си в родилния дом.
Тези данни се отнасят само за една болест, чието название всички са чували.
А има още много деца с детска церебрална парализа, често получена в резултат на родилна травма или в резултат на преждевременно раждане, деца с различни разстройства от аутистичния спектър, който далеч невинаги се проявява в първата година от живота на детето, деца с умствена изостаналост и още множество аномалии на физическото и психическото развитие.
Но да се върнем към статистиката за синдрома на Даун и да я погледнем под друг ъгъл.
Минимум 10% от случаите на проблеми по време на бременността остават незабелязани. Успокоени от неверните отрицателни резултати, родителите не правят по-задълбочени изследвания, и патологията се установява вече към края на бременността или след раждането.
И тогава вече се налага да се избира не между аборта и запазването на бременността, а между възпитанието на болно дете, неговото лечение и изоставянето му.
Не са много тези, които намират сили да се откажат от повечето си планове и надежди и фактически да посветят живота си на интеграцията на инвалид в обществото, което не приема такива хора.
Защо някои жени не се решават да прекъснат бременността при потвърждаване на диагнозата от генетичните изследвания. Някои не приемат за себе си убийството на нероденото дете, други са готови да обичат дългоочакваното си бебе, каквото и то да се е появило на света, трети се надяват на чудо, което не е изключено.
Никой освен самата жена няма право да решава дали да направи аборт или да роди. Никой няма и право да я накара да се откаже от тежкоболното си дете или да поеме върху себе си всички трудности, свързани с неговото възпитание без гаранция за успех. И никой няма право да я упреква за едно от тези ѝ решения.
