Хората се сблъскваме ежедневно с някакви малки неща, които ни нараняват. Те са различни за всеки един от нас, в зависимост от неговия му си характер и неговата му си същност, но има някои неща, които нараняват всички ни, просто в различна степен.
Това доколко нещо ще ни засегне, не зависи от това колко често сме били наранявани преди или как, противно на това, което мислят голяма част от хората.
Всъщност проведени изследвания установяват, че степента ни на чувствителност зависи от самите нас – тя ни е вродена.
И да, обстоятелствата могат да я накарат да бъде променена или подтисната до някакъв етап, но дори и без да излиза наяве или да й даваме свобода да се покаже, чувствителността ни си остава една и съща във всеки един момент от живота ни.
И да, можем да я контролираме и да й пречим да се изяви и да я таим толкова навътре в нас, че дори да успяваме да забравим, че я има, но тя все още остава там – тя не изчезва и според много проучвания, наистина цялото това таене на емоциите ни наранява нас самите изключително много, тъй като след време, те намират все пак начин да се проявят и то накуп, а това рядко завършва добре.
И е доказано – от всички неща, които могат да окажат негативен ефект върху чувствата ни, това от което най-много боли е безразличието.
Защо именно то?
Защо безразличието? Защо не омразата – тя е по-силно чувство? Защо не гнева – нима когато сме гневни не казваме именно неща, които да предопределени да наранят човека срещу нас, нали тогава влагаме силите си именно в това – да го накараме да се почувства зле умшлено?
А хората се чувстват най-зле, когато другите са просто... безразлични. Тогава те се чувстват жертви, тогава стават обидени, тогава стават яростни, тогава се чувстват ненужни, недостатъчно важни, недостатъчно добри. Недостатъчно добри да им бъде отделено внимание. Необичани.
Безразличието е липса на емоции. Омразата, гнева – това са емоции. Когато някой спори с нас, когато някой ни обижда, той вижда смисъл да го прави. Той вижда смисъл в нас и на него му пука следователно за това, което мислим ние или за нас самите.
Докато безразличието показва точно обратното – че не сме нужни на човека и че той не изпитва нищо към нас.
И тогава това, което е наранено на първо място бива егото ни.
Какво значение носи егото?
А човешкото его е изключително ранимо. Нараненото его се свързва с липса на високо самочувствие, с апатия, с негативни емоции и изпадане в депресивни състояния – неща, които никой не иска да бъдат част от ежедневието му.
Всеки иска да бъде обичан и всеки иска да усеща загрижеността на другите около него. Това е нормална, типична човешка черта, която няма как да не се прояви, колкото и да не ни се иска.
Защото в един момент всеки се обявява за безчувствен – когато е бил нараняван достатъчно, според него. Но лошото е, че понякога този човек просто не позволява на емоциите си да излязат навън и това може да му доведе много проблеми, според учените дори на чисто физическо здравословно ниво.
