Много често хората имаме склонността сами да проваляме живота си, чисто и просто като отказваме да го живеем. Не в буквален смисъл в този случай, но в преносен, точно това правим.
Освен че обичаме да мислим за бъдещето и да се тревожим за възникването на някакви евентуални ситуации, които може би дори няма да станат част някога от живота ни, един от другите ни лоши навици е именно този да се заравяме в миналото и връщайки се в него, да спрем да живеем в настоящето.
Тоест, подсъзнателно да се откажем да живеем.
Как миналото проваля настоящето ни?
Миналото на всеки един от нас несъмнено е бурно за него самия, със сигурност изпълнено с много емоции, позитивни и негативни, с хубави и лоши случки и ситуации.
Някои, от които все още ни преследват. Или са все още част от живота ни, въпреки че не би трябвало да бъдат.
Хората обичаме да се отнасяме в миналото. Обичаме да заживяваме в някои от спомените ни, така че буквално да ги усещаме и изживяваме наново.
И в това няма нищо лошо, стига да не превзема прекалено голяма част от времето ни. Защото имаме склонността да позволяваме на едно и също нещо да ни губи времето не само веднъж, но и два пъти.
Защото, честно казано, хората мразим да губим. И то, каквото и да е. Дори да е нещо или някого, който ни е носел главно негативни спомени или пък нещо, от което нямаме нужда в момента, не чисто и просто мразим да губим.
И сякаш обичаме да се самонаказваме. Обичаме да се вглъбяваме толкова в своите спомени, че да забравяме да създаваме нови. И отказваме да се пуснем от тях.
А защо отказваме да се пуснем от спомените ни?
Защото ни е страх. Страх ни е, че няма да създадем нови, които да са по-добри. Страх ни е, че ще загубим част от себе си. Страх ни е, че вече няма да сме същите. Страх ни е, че ще изгубим нещо.
Но замисляме ли се, губим ли наистина това нещо? Или се отказваме от него, за да позволим на новото, което е по-добро, да дойде в живота ни?
Защото това не е загуба. Напротив, това е дори печалба. И отказвайки да пуснем старото, ние буквално пречим на новото.
А старото вече е старо. Неслучайно.
Когато употребяваме нещо прекалено дълго време, то се износва. И имаме нужда от ново.
Така е и със ситуациите в живота.
Хората се страхуваме от това, което ни очаква, без дори да знаем какво е то. Страхуваме се от бъдещето си, без да осъзнаваме, че самите ние си го създаваме. И каквото искаме да бъде, такова ще е. Стига да си позволим да работим по него.
Но, за да работим по бъдещето си, трябва да положим труд в самото настояще. А ние не го правим, именно защото проваляме настоящето си, живеейки в миналото. А така следователно, и бъдещето си проваляме.
И това е нещо, което трябва да ни бъде напомняно по-често.
Защото миналото може да е полезно, да. От миналото можем да научим много. Но каква е ползата да го научим, ако не използваме това наше знание в настоящето? И в бъдещето?
