Да правим това, което поискаме, а не да изпълняваме желанията на околните, да молим за помощ и да изразяваме своите чувства – на това не можем да се научим, без да изпитваме дискомфорт.
Фразата „Излез от зоната на комфорт” отдавна се превърна в стандарт за всички мотивационни речи. И все пак клиширането не отменя факта, че много полезни за живота навици могат да се усвоят само в условия на стрес.
Какви навици се отнасят към този списък
1.Да правиш това, което искаш
Да правиш това, което искаш, може да не е комфортно. Още от детска възраст ни учат да съотнасяме своите желания към чужди и да вземаме решения, които невинаги са ни от полза.
Когато човек смята нещо да каже или да направи, често си мисли какво ще кажат другите за него, как ще погледнат, как ще реагират, и се отказва от това, което иска.
Често игнорираме своите интереси при избора на работа, с кого да бъдем и дори какво да сложим. Всичко това е, за да запазим добри отношения с околните.
Прави това, което искаш, е навик, който се развива при дискомфорт. Когато заглушим чуждите очаквания, можем да чуем какво искаме самите ние.
Има и алтернативен вариант – да останем в зоната на комфорт. Но тогава трябва да се уверим, че всичките ни желания ни принадлежат, а не са на някого другиго. В противен случай това изпълнение би ли могло да ни достави удоволствие.
2.Не прави това, което не искаш
Този навик има по-обичаен аналог – умението да казваш НЕ. Нашите действия и желания често се диктуват от тези на околните. Това може да се разбере, когато става въпрос за близки хора – за тях понякога сме готови да направим повече, отколкото за самите себе си.
Проблемът е, че в живота имаме средно от 5 до 15 близки хора, според антрополога Робърт Данбар, а се стараем да угодим на много повече.
Така поддържаме зоната си на комфорт. Не е нужно да престъпваме своите желания, да влизаме в конфликти и не е нужно да спорим. И все пак ни се иска да попитаме – ще ни донесат ли тези действия голямо удоволствие?
И ако ли не, това ли е справедлива цена за комфорт?
3.Говорене пред публика
Има теория, че страхът от изказване пред публика е от вродените при човека. От гледна точка на развитието на обществото, символизира изправяне на сам човек пред племето, което може да го изгони.
Дори великите оратори казват, че с годините притеснението не изчезва напълно. Всеки път им се налага поне малко да преодоляват себе си, да изпитват дискомфорт, когато правят първата крачка на сцената. Това е крачката, след която настъпва еуфория.
Този, който често излиза пред публика, потвърждава, че единственият начин да се боим по-малко, е да говорим по-често.
Възможно е да си представяме публиката, но изкуството да говорим пред другите предполага дискомфортна среда. От друга страна, опитните оратори обичат този дискомфорт, защото е предвестник на успех.
4.Да се контролираме при конфликт
Конфликтната ситуация предизвиква стрес. За да се научим по-леко да реагираме на спорове и разногласия, то трябва време, а най-важното е практиката.
Необходимо е попаднем в конфликт, за да разберем как да се държим в него и да не се поддаваме на емоции.
Тайната е в това да се научим да забелязваме пусковите механизми, които предизвикват конфликта. Всеки път да отбелязваме своите реакции и да ги правим по-разумни.
5.Да молим за помощ
Когато молим за помощ, всъщност признаваме какво не знаем – отговор на въпрос или решаване на проблем. Някои приемат това за признак на глупост. На практика признанието на това, че нещо не знаем или не умеем, e най-важното условие за развитие.
И все пак да признаем своето незнание – това е стрес. Но без стрес оставаме неспособни да се справим с всички трудности, които не можем да преодолеем сами, а те в живота на човек съвсем не са малко.
