В днешно време хората много мислим, а малко действаме. Много говорим, но малко правим. Това е страшно наблюдавано при всички от нас, независимо от възрастта ни, пола ни, убежденията ни и т.н.
И е жалко да видим толкова млади хора, които трябва да бъдат изпълнени с живот, и които трябва да се радват на нещата около тях и да намират хубавото във всяко едно нещо, във всяка една ситуация, които трябва да се наслаждават на младостта си и на безконечната си енергия на момента, тъжни, замислени в ежедневието, обзети от страхове и рестрикции.
Чудещи се какво лошо може да се случи, ако направят еди-какво си. Вярващи, че нещо винаги ще се обърка, ако поемат риска. И когато то се обърка, да последва едно „Знаех си.“.
И животът ни така бавно се превръща в живот в страх. И то не от действията ни, не от риска, не от случващото се в момента, ами от случващото се нататък. От последствията. От последствията на нашата свобода.
На какво се равнява свободата?
Всички говорим непрекъснато за свободата на действие, за свободна воля, за свободен изказ, за свободно защитаване на собственото мнение, но упражняваме ли наистина тези свои права?
Хората всъщност мразим да поемаме отговорност. А свободата се равнява на отговорност. Ние носим отговорност за свободните си избори и за последствията от тях и нас ни е страх, вътрешно, дълбоко, ни е страх от това.
И този е страх е това, което ни пречи да живеем пълноценно и щастливо. В момента.
Какво е значението на „момента“?
Унесени как нещо ще се обърка, забравяме да се насладим на момента. Забравяме да се отдадем на завладяващата ни емоция сега, точно сега. Забравяме да чувстваме. Забравяме да изпитваме нещата докрай.
А не е ли това смисълът на живота? Да усетим всичко, в пълните му размери? Животът е сега, нали..? Кой ни дава гаранцията, че утре ще сме живи? Че утре няма да има апокалипсис? Че утре няма да ни блъсне автобус?
Последствията са нещо възможно, но не и нещо сигурно. И често ние живеем или в миналото, или в бъдещето, но не и в момента. Живеем или в последствията от наше действие или в бъдещите евентуални последствия от евентуално бъдеще наше действие.
Така най-вероятно, в повечето случаи страдаме. Сега, в момента, страдаме. Защото осъзнаваме, че нито сме в миналото, нито сме в бъдещето.
И вместо да направим момента значим, чакаме този момент, който може да бъде значим или пък се пренасяме в минал момент, правейки го по-значим, отколкото всъщност е. Защото сега е значимото.
Защо страдаме?
Често страданието ни е провокирано от нас самите. От неспособността ни да се радваме и от нежеланието ни да го направим. И седим, и тъпчем на едно място и не правим... нищо. Нищо стойностно, за което да можем да си позволим да мислим, че заслужаваме да се чувстваме добре. Защото сме изплашени от това какво ще стане след това.
Какво ще стане, ако направим нещо, което да ни позволи да се почувстваме добре? Сигурно ще заслужаваме наказание след това? Ще ни се върне, защото животът е основан на баланса?
Не е ли по-добре това? Не е ли по-добре да изпитваме нещата, такива, каквито са, негативни и положителни, отколкото да стоим, потопени в апатия?
Погълнати от страха до мозъка на костите си.
Нежелаещи дори да чуем думата „риск“, защото последствията...не знаем какви са. Защото неизвестното ни плаши. Защото винаги трябва да знаем.
Всъщност, трябва да знаем в момента. Затова сме „в“ момента. Не след него. Не преди него. В него.
